Размазан съм, много я обичам

Размазан съм, много я обичам

човек умирал само веднъж. . . Така бях чел някъде мъртъв съм ( и негрумотен бате както сами ще забележите но ми простете Размазан съм) та тя, прекрасна, моя от типа момичета. . . . направо не мога обичам я или я обичах. оставих я защото не знам бях ядосан афектиран. опитах да я върна, не се получи тя е добре без мен не знам какво да правя

РАДВАМ СЕ МН МН МН да я виждам усмихната и добре радвам се, че без мен е по-добре но съм готов на вс за да съм пак с нея. осъзнавам обаче, че няма как да си я върна наранен съм кървя мина месец не се оправям виждам я навсякъде. . . вечер е при мен всяка божа вечер колеги и колежки няма ден без да я сънувам каквото и да взема каквото и да пия тя е там. . .

вчера я видях след точно месец от последната ни среща не бе сън бяхме от плът и кръв . пихме кафе красива уникална прекрасна аз изтощен и изхабен правейки се че нищо ми няма. . . не искам да я спирам искам да и дам вс дори това да значи мен да ме няма ! оставям я намира нп НО как да обясня на себе си ? как да излъжа душата разкъсана на милиони парчета. . . как бе хора не искам да живея така ( няма да си посегна ! ! ! нп ще стискам зъби и не това е смисъла на романа без пунктуация по-горе ) Искам помощ сам не мога. опитвам но мен ме няма аз не съществувам. . .

Света не се срина приятели аз се сринах. . . градях себе си с нея вс вс вс исках да е с нея исках да и дам вс исках да бъда навсякъде с нея исках, исках но често дори не бях в тройката с приоритети. . . Пет години и 5 месеца обичах както първия миг. . . обичам още но кървя кървя и не спира не става няма лепенка превръзка тампон или нещо др кървя капе от душичката ми. . . не знам какво да правя трябва да продължа тя го прави и аз се радвам повече от вс искам тя да е добре каквото и да стане няма да кажа лоша дума за нея няма да нападам няма да търся грешки няма да обвинявам няма няма. . . . просто не знам как да продължа опитвам но не излиза от празната ми глава. . . а мислих че ще сме заедно завинаги мислих че тя ще е мислих и мислих и докато мислих започнах да се плаша започнах да виждам започнах да чувам. . . накрая разпаднал се на части не можещ да обясни не можещ да направи каквото и да било стой пред себе си и не вижда нищо. . . умрях за първи път. . . на 25 съм губил съм хора. . . боляло е но това е не човешко. . . моля помогнете ! ! ! ако някой знае или има лек моля пиши МОЛЯ ТЕ ПОМОГНИ ! ! ! ! ! !

ако не можеш не казвай нищо не пиши тъпи коментари не бъди хейтър. . . ще оцелея и днес и утре знам знам знам "няма да умреш ще го преодолееш споко " лесно клиширано и тн. . . . . лекар, лудница, психо и тн знам разбирам но не съм за там няма да сторя нищо лошо на никой просто искам пак да съм жив, пак да съм аз, пак да дишам. . . . . .[Още подобни истории тук]
3
Общо 1 гласували
5 0
4 0
3 1
2 0
1 0
Дай твоята оценка:

Коментари (2)

Изпрати
Ивайло Доровски
Невероятно. Начинът по който се чувствам от два месеца, описан толкова добре, толкова точно. Думи, които не намирах. Начин, по който сам не успявах да опиша как се чувствам. Но написано от друг. Друг, който се чувства по същия начин. Разбит. Само дето аз съм по-краен и при мен се губи смисълът за живот. Желанието за живот. Липсва надеждата, че някога ще се почувствам отново жив. Липсва желанието да живея отново. Да дишам. Винаги са ме използвали познати и приятели като човек, който ще ги изслуша, който ще им даде съвет, но стигнах ситуация, в която не мога да изслушам самият себе си. Ситуация, в която не мога да дам съвет на самият себе си. Ситуация, която колкото и да мисля, премислям и какво ли още, не мога да намеря решение. Да намеря изход, освен краят. На мен също ми казаха, че трябва да се обърна към професионалист, но професионалиста вероятно има подреден живот. Жена, деца, прилично семейство. Какво може да ми каже? Да ме посъветва как да постъпя, но не ми е в главата. Не ми вижда мислите, не ги чува, не ги знае. Ще ми каже, че е трудно, че ме разбира, но дали някога е минал през това? Дали някога е бил жив, но е чувствал, че не е? Спомените, които имаме, дали ги споделя? Съмнявам се. Единственото нещо, което ни съсипва, което ни убива - да, нас, защото споделяме едно и също чувство - е мислите, спомените. Премислям грешките, премислям възможностите, премислям нещата, които можех да направя по различен начин. Съжалявам. Съжалявам се. Тя е добре. Тя е срещнала друг човек. Щастлива е предполагам. Аз.. Аз съм съсипан. Разпилян. От начало се разсейвах постоянно. Щом се появи в мислите ми, насила започвах да мисля за друго и си повтарям "Не мисли за нея, не мисли за нея, тя е минало. Продължавай смело напред", но и тези мисли вече не помагат. Присяда ми. Всякаш имам нещо в гърлото и не мога да дишам. Стягат ме гърдите, усещам как бие сърцето ми. Усещам как очите ми се насълзяват. Усещам как текат сълзите. Усещам как не мога да избягам от това. Как не мога да кажа просто "Майната му" и да продължа напред всякаш не я е имало. Всякаш през последните 4 години съм бил сам. Всякаш нищо не е станало. Всякаш съм на 15 и тепърва ми предстои да се сблъскам с това нещо наречено "любов". Всякаш тепърва предстои да се разделям с хората. Тепърва предстои да страдам. Да обичам. Да живея. Но не мога. Тя беше там. Тя е там. Тук. В сърцето ми. В главата ми. Нищо не помага. Времето не помага. Болката не намалява. Преди 8 години имах друга тежка раздяла. Пробвах какво ли не, нищо не помогна, напротив само се влошаваха нещата. Докато не срещнах вече бивша за жалост приятелка. Благодарение на нея преодолях старата. И сега стоя отново сам. И нея я няма. И се питаш "С какво толкова отблъскваш хората?". Нима ти е писано да си вечно сам? Вечно да страдаш? Да живееш, но да се чувстваш умрял. Мъртъв отвътре. На парченца. Разпилян. Единственото, което помага вероятно е мисълта, че не си сам. Мисълта, че има хиляди хора, които се чувстват по този начин. Мисълта, че не си единствен. Или пък мисълта, че има хора, които са минали през това, хора, които знаят как се чувстваш, но са го надживяли? Хора, които са го надживяли и могат да дадът съвет? Времето не помага. Болката не намалява. Вероятно нагласата, която имаме е ключът към щастието. Но дали? Или пък не? И как да живееш с друга нагласа, след като дори не се чувстваш жив? Въпрос след въпрос, но дали някой знае отговорите? Добър въпрос. Как да изтрием спомените? Това са години наред спомени. Моменти. Хубави и лоши. Прекрасни. Защото са били с човек, който дава смисъл на всичко. На целият ти живот. Смисъл да се бориш. Смисъл да продължиш, да вървиш напред. И хоп. В един момент този човек просто го няма. Оставаш сам и се чудиш, питаш се, къде сгреших, мамка му? И знаеш къде, но не можеш да поправиш грешките. Късно е. Свърши се. Нея я няма. Как боли. Не очаквах да е толкова трудно, тъй като съм минавал през подобно нещо преди. На 25 съм, а не се чувствам жив. Чувствам се разпилян. Скъсан. Изгнил отвътре. Всичко е сиво. Само като затворя очи. Тя е там. Толкова красива. Както винаги. Затваряш очи. тя е там. Лягаш си. Сънуваш я. Там е. Събуждаш се. Отваряш очи. Затваряш. Тя отново е там. Вървиш по улиците. Тя е там. Оглеждаш се. Навсякъде я виждаш. Спомняш си. Местата от които сте минавали. Обичали сте се. Били сте заедно. Смеели сте се. Карали сте се. Сдобрявали сте се. Разделяли сте се. Събирали сте се. Това е минало. Как да продължиш напред? Как да живееш отново? Как да забравиш? Тя е продължила. Продължи и ти. Някак. Въпреки всичко, аз вярвам все още, макар и малко, че някъде там. Някъде по света, стои и ме чак някой. Чака да ме срещне. Да се влюби. Може би това е само, което някак, макар и малко успява да ме успокои. Млади сме. Животът е пред нас. Но това живот ли е? За любовта няма граници. Няма стар. Няма млад. Няма опитен. Няма неопитен. Всички сме еднакви. Няма значение дали ще си на 20 или на 40. В моментът на раздялата всеки се чувства безпомощен. Не може да помогне на самият себе си. Губиш хора. Боли. Отиват си просто, но продължаваш. Няма как да знаем дали има надежда, дали има смисъл, ако не продължим. Без хората, за които копнеем. Няма как да разберем дали ще живеем отново. Дали ще се почувстваме отново живи. Дали ще възкръснем, ако не опитаме. Ако не дадем всичко от себе си, за да се разсеем. Да подтиснем болката. Чувствата. Спомените. Вината.
0
0
Пламена
Пламена
05.11.2016 17:05
Ще мине. Времето лекува болката, но не и спомените. Винаги ще я обичаш, но с времето болката ще се притъпи. Опитай се да я изтриеш от живота си, защото така ще ти е по-лесно. И ако наистина я обичаш - пусни я да си ходи. Щом е по-добре без теб, по-щастлива, а ти ѝ желаеш доброто, има само едно заключение - оставяш я да си е хепи и се махаш завинаги от живота ѝ.
0
0

Подобни Истории