Моето друго аз - да живееш двойнствен живот и да е знаеш кой си

Моето друго аз - да живееш двойнствен живот и да е знаеш кой си

Здравейте уважаеми читатели,

Аз съм момче на 20 години и честно казано не съм особено добър в писането, дори не зная как да започна тази история, но като за начало искам да благодаря на всеки един от вас, който отделя от времето си, за да прочете душевните ми излияния. Ако някой ме попита „Защо изобщо разказваш това? “, то аз няма да мога да му дам адекватен отговор. От много време чета различните истории в този сайт и просто реших да споделя и моята история.

Нека започна от най-ранния период на моето личностно развитие, а именно моето детство. Когато се върна назад във времето към детските и юношеските си години, както всеки човек се сещам и за добри, и за лоши моменти, но честно казано лошите са повече.

Роден съм и съм израснал в едно малко село близо до София, където и до момента живея заедно с моите родители. Най-ранните ми детски години, аз помня с много игри и забавления с децата и честно казано това е най-безпроблемният период от моето детство. Проблемите започнаха да идват едва към 12-13-тата ми година, когато заедно с моите връстници започнахме да навлизаме в пубертета. Тогава започнах да усещам големи социални бариери в общуването с момчетата на моята възраст. Причината се крие в това, че нямах никакво самочувствие за себе си. Макар и малки, децата усещаха интуитивно това и постоянно ми се присмиваха за най-различни неща. Внушаваха ми, че съм слаб, че не мога да се бия, че съм женчо, че гласът ми е като на момиче и куп други подобни неща. С времето аз започнах да изпитвам едно тотално отчуждаване от „мъжките компании“ просто, защото развих някаква фобия от общуването си с тях. Не знаех как да се държа, какво да правя и говоря и постоянно се страхувах от това какво ще кажат или ще си помислят другите за мен. Страхувах се да не направя нещо грешно, което да предизвика обиди и подигравки. В допълнение на това искам да отбележа, че като всяко нормално дете и аз имах нужда все пак да общувам с хора и да имам свои приятели и така, отхвърлен от „момчешките среди“ аз се насочих към компанията на момичетата. В детството си главно общувах с две момичета от моя клас, с които и до ден днешен си спомням за невероятните моменти и спомени, които сме имали. Беше ми спокойно и приятно в тяхната компания, защото те ми бяха истински приятели, не ме обиждаха и не ми се присмиваха.

Това обаче, както се досещате предизвикваше още по-осезаемо лавина от подигравки и обиди към мен. „Ето го тоя общува само с момичета, той е женствен, той е гей“. Обичах истински тези две мои приятелки и моментите ми на приятелство с тях наистина бяха прекрасни и незабравими, но само аз си знам каква цена съм платил, за да бъда техен приятел и да общувам с тях. Спомням си немалкото пъти, които всяка вечер преди да заспя плачех и се молех на Бог да ми помогне това да свърши и да промени по някакъв начин съдбата и живота ми. Така още от детството си аз израснах като едно силно подтиснато дете, без никакво самочувствие за себе си, без никакво самоуважение и вечно тъжно и неразбрано от околните.

Тук мисля че трябва да вметна няколко думи и за семейството си. Живея в нормално семейство, което както всички останали се бори да свърже двата края. Не бих казал, че съм особено близък с членовете на семейството ми. Никога не съм им споделял за проблемите си. Те се гордеят с мен, че се уча и имат големи надежди за моето бъдеще. Майка ми е изключителен човек, въпреки че не й споделям за проблемите си, за да не я натоварвам, аз много я обичам и голяма част от това което съм дължа именно на нея.

Какво да кажа за баща ми ? Ами не се разбираме и никога не сме се разбирали. Според мен ние през годините тотално сме се разочаровали един от друг. Цял живот ме е мачкал и ме обиждал наравно с околните. Никога не сме правили някакви общи неща заедно както примерно правят другите момчета с бащите си. Никога не се е интересувал от личния ми живот, винаги се е стремял да ме подчини да ми всее страх и респект и да направлява живота ми. От него съм чувал и най-жестоките обиди, които нито едно дете не бива да чува от баща си. Имало е дори моменти в които съм се клел, че аз този човек не го обичам. Много често ми е ставало тъжно като гледам как другите бащи се отнасят към бащите си и как правят някакви общи неща заедно. Аз винаги съм бил сам и ми се е налагало сам да се справям със всичко. Никога не съм можел да разчитам за нищо не него, дори напротив, той по-скоро ще утежни положението ми отколкото да ми помогне. Да добавим към картинката, че той е алкохолик от години и упражнява постоянен психически тормоз на цялата рода с неговото непрестанно пиене. Вече има и сериозни здравословни проблеми заради алкохолът но въпреки това не спира. Общо взето аз съм неговото тотално разочарование, той за мен също. И да продължим. .

Влязох в гимназията. В седми клас учих усилено и успях да вляза в най-елитното държавно училище в София. През гимназиалните си години продължих да уча упорито и усърдно и така завърших с отличие банково дело и финанси.

Гимназиалните ми години бяха най-емоционалните ми години. Първата ми година там, в осми клас, беше най-тежката и трудна година за мен. Още в началото съучениците ми завързаха контакти и приятелства помежду си, оформиха се традиционните групички на „готините“ и на „смотаняците“.

Предполагам, че ще си помислите, че аз съм бил част от групата на „задръстените“ да, съдейки по това, което разказах може би и аз на ваше място щях да предположа същото, но не. Аз не попаднах в нито една група. Бях пълният аутсайдер на класа. С мен никой не говореше, никой не общуваше и не представлявах ни най-малък интерес за никого от класа. Съучениците бързо обаче усетиха, че съм уязвим и като добавим факта, че нямах приятели, респективно нямаше кой да се застъпи за мен, много хора решиха, че ще се правят на интересни и забавни на мой гръб. Обиждаха ме и ме унижаваха само и само да изглеждат забавни в очите на останалите. Подиграваха се на походката ми, на гласа ми, смятаха ме за смотан, за женствен и прочие. В общи линии адът от селото се пренесе и в града. Онова, от което се надявах, че ще избягам и ще се спася ме застигна дори и в големия град. Вече не просто изпитвах затруднения в общуването с хората, вече бях един социален инвалид. До такава степен се бях парализирал, че дори когато някой се опитваше да говори с мен чисто човешки и нормално без задни мисли, аз си въобразявах, че доброто му отношение е просто една злобна ирония, на която аз се връзвам и естествено създавам повод за подигравки. Не вярвах просто, че някой би се държал мило и дружелюбно с мен. Друг проблем беше фактът, че да излезеш от едно село, чието местоположение никой не знае и да отидеш да учиш в големия град е трудно. Моето училище не беше просто елитно училище, то беше доста снобарско. Там хората имаха определен манталитет на общуване и държание, различни от тези в средностатистическото софийско училище. Беше ми изключително трудно да се адаптирам към този модел на поведение и да изкореня селското у мен.

В края на осми клас обаче нещата започнаха да се променят. По стечение на обстоятелствата успях да се приобщя към една от групите на класа, тази на „готините“, не защото те най-сетне бяха видели колко прекрасен човек съм, а просто защото така се случиха нещата, че видяха определена изгода от общуването си с мен, за което не смятам да разказвам. Важното е, че тогава избрах да общувам с тези хора, знаейки че общуването ни се гради на взаимни интереси. Пак по-добре това отколкото нищо. След това срещнах едно момиче, което беше от съседната паралелка. Влюбих се в нея още от първия ден, в който я видях. Тя беше толкова красива и прекрасна … като слънце. Проблемът беше, че тя си имаше гадже, който беше футболист, известен в тийнейджърските среди, а аз бях просто смотанякът от училище, който нямаше нито мускулите, нито мъжествеността, нито поведението, нито самочувствието нито нищо, с което аз мога да я впечатля, а тя беше от онези момичета, за които говореше цялото даскало. И така мина една година докато аз успея дори да се запозная с нея. След това минаха още 3 години, в които аз се опитвах с плахи опити да завържа дори най-елементарна комуникация с нея. Имаше един период в който наистина имах сериозен напредък в общуването си нея, дори си пишехме понякога, но дотам. Тя и до ден днешен не разбра колко много бях влюбен в нея. Толкова много я харесвах, толкова много си мечтаех за нея, сънувах я постоянно, в училище постоянно я търсех просто ей така да я видя от далеч. Но нямах смелостта да отида и да и призная, но дори и да го бях направил знам, че това нищо нямаше да промени, защото момиче като нея никога не би погледнало момче като мен. Просто ние сме два различни полюса и аз трябваше да се примиря с това. Това беше най-силното усещане, което бях изпитвал някога, но и най-голямата болка, защото знаех, че аз просто не съм достоен за нея и трябваше да го приема. Дори започнах да ходя на фитнес заради нея и хвърлих сума пари за инструктори само и само да направя визия, която да я впечатли по някакъв начин.

В следващите години от гимназиалното ми образование паралелно докато страдах заради нея успях да завържа много силни приятелства с две момчета от моя клас и едно момиче. С ръка на сърцето мога да кажа, че в днешно време истинско приятелство съществува, защото и до ден днешен аз общувам и съм близък с тези две момчета, които чувствам като братя а момичето като моя сестра. Последните години – 11 и 12 клас вече съучениците ми бяха свикнали с мен, уважаваха ме и не се държаха лошо. Може би, защото вече зад гърба си имах двама души които винаги ме защитават и са до мен. Двама души, които цялото училище уважава и харесва и просто нямаше начин някой да се държи лошо с мен. Донякъде съм щастлив от този факт, но донякъде и съжалявам, защото не чувствам, че имам личен принос към това да ме уважават, но както и да е. Дори се записах в едно извънкласно учебно заведение, където да усъвършенствам икономическите си познания. Там успях да поработя доста успешно над социалните си умения и способности и да завържа интересни познанства с различни хора. Започнах да си поставям ясни и конкретни цели за моето бъдеще и за моята реализация в живота. Мечтаех си един ден след като завърша образованието си да стартирам свой собствен бизнес, да подобря материалното си положение и да се измъкна от селянията, простотията и мизерията, от която идвах и в която бях израснал. Четях различни книги и постоянно обогатявах познанията си. От тази гледна точка може би това беше най-щастливия период в живота ми, когато някак бях успял да намеря баланс между ученето и социалния си живот.

Завърших с отличие гимназията и дойде време за университет. Отново икономическа специалност и всичко вървеше по план. Да ама не … Демоните от миналото явно все още не си бяха отишли и дори бяха започнали да се завръщат. Не знам дали, защото душевно се бях напоил от постоянните подигравки на околните, че съм гей или заради разтърсващата ми неуспешна 4-годишна несподелена любов с онова момиче ме подтикнаха към един друг непознат за мен свят.

Един ден съвсем случайно реших да си направя регистрация в гей сайт за запознанства. Там започнах да си пиша с различни хора като в началото всичко опираше до просто чат и губене на време. Не знаех нищо за този свят и малко се чувствах като в небрано лозе, но пък именно тази моя невинност и чистота привличаше хората. Признавам, беше вълнуващо и ми харесваше това, че хората проявяваха интерес към мен, чувствах се харесван и желан – нещо което така и не успях да постигна както сами разбирате. Така впоследствие започнах да излизам на срещи с различни хора, но не с цел сексуален контакт, а просто среща в нормалния смисъл на думата. Впоследствие ден след ден аз все повече навлизах в този свят и го опознавах. Това е сякаш да знаеш, че нещо е забранено и нередно, но колкото повече го осъзнаваш, то толкова повече те привлича към себе си. С времето се запознавах с много хора. С някои от тях вече дори не се помним с други просто се знаем с трети поддържам комуникация все още. За тези от вас, които не знаят, в гей света всичко се случва изключително динамично и бързо, днес се запознаваш с някой, а утре вече дори не се помните. Така се запознах с едно момче, което беше със 7 години по-голям от мен с доста опит в любовните си отношения. Аз бях малък, наивен, дори глупав, а той беше човекът мечта. Влюбих се в него много силно и истински. Не така както обичах онова момиче, но все пак двете неща са изключително различни и не знам дали дори могат да се сравняват. Имахме прекрасни моменти заедно за някои от които дори се срамувам да разкажа, но основният проблем във връзката ни беше, че аз така и не можех да се престраша да осъществим сексуален контакт. Да целувки прегръдки и закачки имаше, но същински сексуален контакт не. Той не бързаше и аз също. Бяхме заедно около 3 месеца, когато той реши да ми изневери с друго момче.

В продължение на 1 месец е бил ту с мен ту с него. Когато разбрах, естествено гордостта ми не ми позволи да остана с него, а и той самия вече не искаше. Предпочете да остане с другото момче. Това ме съсипа, много болка и много страдания преживях и в деня на нашата раздяла, когато си казахме окончателно край, аз все пак преспах с него. Направих го напук на себе си, напук на него и напук на съдбата. Следващите месеци от живота ми бяха изпълнение с тотална апатия към света. Не можех да преживея раздялата, не можех да го забравя, не можех и да продължа напред. След раздялата ни все пак не спряхме да си пишем дори няколко пъти се виждахме, правихме и секс обаче след всеки един път все повече и повече ме боли. Отчуждих се от приятелите си, отчуждих се от роднините си, отчуждих се от света като цяло. Целите и мечтите, които имах вече ги няма. Не мога да намеря сили и мотивация за нищо. Знам че трябва да хвана живота си в ръце и да продължа напред но не зная как и по какъв начин. Питам се „Какво би ме направило щастлив? “, а отговор няма.

Не знам къде е причината. Дали заради раздялата с момчето или изобщо заради това, че преоткрих една друга страна от моята същност, а именно хомосексуалните си наклонности не зная… Като цяло не съм щастлив от факта, че ме привличат момчета, напротив, гледам на това като на вид наказание и проклятие. За онези, които може би ще ме нападнат с обидни коментари искам да кажа, че аз не съм избрал да съм такъв. Просто това нещо е в природата ми и аз всеки един ден се уча да живея въпреки това. Осъзнавам как това ще окаже влияние върху целия ми живот, мисълта, че може би никога няма да създам семейство, а напротив ще съм обречен цял живот да водя един двойствен живот и да се крия от света ме ужасява. Ден след ден различни мисли ме побъркват и преминавам от една фаза на депресия към друга. Някои от вас ще кажат може би „просто спри“, но това не зависи от мен, то е вътре в моята същност. Колкото повече години минават толкова по-трудно се прикрива. Знам, че тепърва ще става по-трудно и по-тежко. Зад гърба си вече имам два опита за самоубийство, когато бях стигнал до крайна степен на отчаяние. Разкъсвам се на хиляди частици.

От една страна страдам заради онова момче и ден след ден си мечтая как един ден ще бъдем заедно. От друга страна се отвращавам от себе си от това което съм. От трета страна водя живот в чиято основа лежи една лъжа и прикриване към околния свят. Изпитва вина и към семейството си заради това което съм, изпитвам вина, че лъжа най-близките си хора, а нямам смелост да им кажа не защото толкова много се страхувам от тяхната реакция, а защото все още аз самия не мога да го приема. Как мога да очаквам другите да приемат нещо срещу което аз самия се боря и не приемам ?

Историята ми стана прекалено дълга и повечето от вас може би са се отказали да чета. Мога много още да пиша, но ще вземе да стане ферман затова ще спра до тук. Благодаря за вниманието.[Още подобни истории тук]
0
Общо 0 гласували
5 0
4 0
3 0
2 0
1 0
Дай твоята оценка:

Коментари (2)

Изпрати
Стан Ой
Стан Ой
18.10.2016 12:02
Няма какво да се самосъжаляваш и измъчваш, има много хора, които са изпитвали привличане към двата пола. Това отдавна не е нещо страшно или фатално. А и по никакъв начин не те прави по-малко добър или способен човек. Просто трябва да се приемеш и да си живееш живота.
2
2
Пламена
Пламена
17.10.2016 18:06
Защо не се приемаш такъв, какъвто си? За да бъде един човек харесван и обичан от другите, той на първо място трябва сам да се харесва и обича. Какво лошо, че имаш такива наклонности? Просто не си намерил правилния човек за себе си. А и убеден ли си, че на 100% си се отказал от жените, тъй като все пак у теб живее идеята за семейство.
1
3