Историята на моя живот

Историята на моя живот
Казвам се Александра и съм на 19 години. Живея в средно голям град. Завърших училище с отличен успех и съм приета "Медицина". Имам няколко верни приятелки още от детските години. Накратко всичко отстрани изглежда перфектно. А може би самата аз се стремя да изглежда така. Писна ми да живея този театър.

В много малко моменти от живота си наистина съм била щастлива, дори се чудя имало ли е такива моменти. Семейството ми е сравнително бедно. Майка ми е обикновена служителка в хранителен магазин, а баща ми. . . за него винаги съм се смущавала да отговарям на въпроси, от няколко години е безработен, не че не иска да работи, просто не може да намери работа. Имам по-голяма сестра, която завърши висше образование и има стабилна работа с хубави доходи, но рядко се сеща откъде и тръгнала и колко ние сме гладували, за да може тя да учи и да стане това, което е сега. Но всичко това го спестявам на околните. С годините изградих един обрах на силното момиче, което не се нуждае от подкрепа.

Дори най-близките ми хора са ме виждали да плача само няколко пъти в живота. За тях аз съм един боец, но това ли съм всъщност? Често си задавам този въпрос и отговорът е един и същ - дори и аз не знам какво съм. . Бягам от слабостите си и се чудя прави ли ме това силна? Проблемите не спират. . Сега, когато отида да уча, родителите ми ще изнемогват финансово още повече. Имаме кредит, който изтеглихме за обучението на сестра ми, а тя дори не иска да ни помогне да го изплащаме. Яла съм какво ли не и не се притеснявам как ще оцелявам, но се притеснявам за родителите си.

Имахме неплатени данъци и сметки, и ако не бяха моите спестявания кой знае може би и без дом щяхме да останем. Но не знам как все успявам да скрия този факт от околните. Поддържам един стандарт, нещо като обеднелите богаташи, които се стремят да продължават да изглеждат богати. Така и аз се опитвам да скрия бедността, колкото и да знам, че тя не е срамна. Гордостта ми ме съсипва.

Миналото лято работих в едно магазинче и успях да спестя пари и така си купих малко дрехи, помогнах на родителите си и имах пари да излизам от време на време. Много обичам да ходя на дискотека, но е свързано с пари и отново се лишавам. . . Излизам веднъж в месеца, все пак и аз като всеки млад човек искам да се забавлявам. Ходенето по кафенета поне е по-често. Тази година, заради изпитите по биология и химия и обикалянето по ВУЗ-овете, не успях да работя. На есен отивам в нова среда, но знам, че и там ще заблуждавам себе си и околните какъв прекрасен живот живея.

Другият ми проблем е, че на 19 години все още не съм имала нито едно гадже. Опитвам се да се поддържам, гримирам се, дрехите ми може да са малко, но пък поне не са стари и грозни (сестра ми си сменя дрехите постоянно и аз често се сдобивам с почти не ползвани блузи и дънки). Не мога да кажа, че съм слаба, но не съм и дебела. Имам самочувствие, не съм срамежлива. И все пак стоя сама. Виждала съм момичета, които смело твърдя, че не са с нищо по-добри от мен и все пак имат приятели.

Когато съм ходила по дискотеки са ме заговаряли момчета, но те винаги за твърде големи за мен. Не съм от момичетата, които си падат по 30-годишни, не и сега. Вече си мисля, че имам твърде големи изисквания, дори и майка ми го каза. Но трябва ли да се задоволявам с боклуци? Ще бъда ли по-щастлива? Не мисля и все пак съм самотна. Надеждите ми са, че когато отида да уча всичко ще се промени и там някъде ще намеря подходящия човек. А до тогава ще продължавам да търся себе си и да се боря, защото само това знам да правя, колкото и да ми е тежко.

Благодаря на всички, които са прочели моя разказ, а на тези, които им се е видял доста скучен, заради обема или по други причини, но все пак са прочели поне това изречение, пожелавам да не изпадат никога в моето положение, но дори и това да стане не спирайте да се борите, защото животът продължава и без нас, но ние не можем без него! [Още подобни истории тук]
3.9
Общо 7 гласували
5 3
4 2
3 0
2 2
1 0
Дай твоята оценка:

Коментари (7)

Изпрати
Христина
Христина
20.08.2014 08:11
щом са те приели медицина, значи от тук на сетне най-доброто предстои. това е най-перспективната работа за момента, ще можеш да работиш в целия свят. мисли само как да завършиш и да научиш немски и после ще имашмного пари, скъпи дрехи, собствено жилище и много обожатели. това сега е временно състояние. това са само още няколко години безпаричие. ще мине, браво на теб за избор на висше образование и успех
3
0
Рали
Рали
27.07.2014 00:45
напълно те разбирам! и аз съм в сходно положение. не знам какво да те посъветвам. трудно е да се излезе от такава ситуация!
1
0
део
део
22.07.2014 09:44
дерзай щом са те приели медицина значи си човек който има топки , ще мине доста време трябва много търпение , за всеки си има по някого който го чака поне според мен не се примирявяай с малкото ако някой не ти се вижда достатъчно добър за теб да се ебе в гъза винаги има по добри медицината е доста ангажираща и дано успееш да я съчетаеш с работата , може да си намериш работа при фармацефтите промотър нещо такова и не прави грешката като повечето медици да се захлюпиш от четене трябва да се съчетават нещата социален живот и четене , първият семестър е малко шибан но не прави грешката да се спичаш всичко си идва на мястото , за съжаление живота е шибан трябва да знаеш че един ден като завършиш тези които сега се барат за кура и излизат ще се чудят какво да правят а ти ше имаш една готина професия пиши на ако имаш некви вапроси
1
0
goran.peev@abv.bg
goran.peev@abv.bg
22.07.2014 09:45
и не се превръщай в прекален зубър
0
0
edin
edin
19.07.2014 23:09
такъв е живота, или по-скоро в такова време сме родени :)
не се отказвай бори се, и не взимай нещата много присърце, вижда се, че си силно момиче, един ден този до теб ще е късметлия :)
4
0
лили
лили
19.07.2014 22:21
Мило момиче,
До тук си постигнала страшно много. Браво, продължавай напред и дано станеш добрър лекар. Ще срещнеш подходящия, когато му дойде времето. Аз срещнах приятеля си на 29 г. Имам ДЦП по рождение, а баща ми почина 1 месец преди сватбата ни. Всеки от нас има трудности в живота си. Твоят човек ще те открие. Хубавите неща стават по-бавно отколкото ни се иска. Лошите стават мигновено ...Цени и уважавай себе си, за да те ценят и другите. Не прави грешката да си с някого, когото не харесваш само и само да не си сама. Средата ти също е фактор, който влияе. Когато започнеш да практикуваш ще имаш достатъчно пари за да се чувстваш спокойна и независима. А и както казваше баба ми пари се изкарват. лили Желая ти успех и късмет и вярвай в себе си.
7
0
Razlichna
Razlichna
19.07.2014 18:44
Аааа и нещо много важно щях да пропусна- не си мисли непрекъснато, че си бедна, така само привличаш още повече бедност. И май е добре в твоя случай, че се преструваш защото така и предизвикваш рано или късно благополучието наистина да те споходи. Само че гледай да не го мислиш, че е театър и да се чувстваш зле, а вътрешно си го мисли, че имаш всичко, представяй си живота, който би искала да имаш в действителност и един ден това ще стане реалност. Мислите са много мощна сила, бих казала, че са наравно дори с физическите действия, които предприемаш. А ти явно си доста упорита, успяла си да съчетаеш работа и учене и да завършиш с отличие. И всичко това, ако се подплати и с малко повече позитивно мислене и вяра, че ще имаш всичко, тогава наистина ще го имаш. Като за начало бъди благодарна за нещата, които сега имаш и доброто в живота ти ще се увеличава.
4
0
Razlichna
Razlichna
19.07.2014 18:29
Здравей. За гаджета не се притеснявай, аз имах чак когато бях на 22 години. Аз също съм взискателна и мисля, че с основание. А за другите неща- явно всеки минава такъв етап от живота си рано или късно и той продължава няколко години. За студентските си години мога да кажа, че имах късмета да са спокойни и безгрижни в почти всяко отношение. Не съм имала финансови проблеми тогава (но сме имали преди, като бях малка, баща ми е оставал без работа няколко пъти), единствените ми проблеми бяха защо нямам гадже и как да задържа килограмите си когато отслабна (не че съм дебела, просто исках да съм перфектна). Така. Това беше тогава, но този безгрижен период отмина и още когато завърших сякаш попаднах в съвсем друга реалност, тотално непозната за мен преди. Последваха 5-те най-кошмарни години в живота ми- непрекъснато лутане и търсене на работа, неудовлетвореност от работите, които започвах, а редом с това попадах и все на разни луди, които ме лъжеха в моменти, когато мислех, че аха най-после някой ще ми помогне. Познато ми е това чувство на гордост и аз съм много горда и не искам приятелите ми да ме виждат в лоша светлина. Само че за разлика от теб аз и театър не мога да играя и да се преструвам пред тях, или ми е адски трудно да го правя. За това избрах нечовешки трудния вариант да се скрия, буквално да се изолирам от всички и ограничих всякакви контакти и ги отложих за "по-добри времена, когато животът ми се установи и имам какво да покажа и за какво да си говоря с тях". Не знам дали съм била права да го направя, но през цялото това време повечето от тях така и не ме забравиха и все някой от тях се сещаше да звънне или да ми пише (повечето ми приятели живеят далеч от мен, в други градове) и да ме пита как съм, а аз с голяма мъка си изсмуквах от пръстите някакви лъжи. Но и този период отмина. Сега най-сетне работя това, за което мечтаех (и е съвсем различно от двете висши, които завърших). Възстанових си основните контакти, само едно момиче вече не ми е приятелка, а я смятах за най-добрата си приятелка от студентските си години. А точно тя ме предаде в най-трудния момент, когато тъкмо бях започнала да правя първи стъпки в новото си начинание. Тя не ме подкрепи, но не очаквах чак пък че ще спре да ми бъде приятелка само заради това. Но това е друга тема. Въпросът е, че явно никой не може да избяга от такива периоди в живота си. Ти преминаваш през това сега, в по-млада възраст. Но пък сигурно ще бъдеш по-щастлива занапред и няма да имаш моите проблеми когато завършиш. Но явно всеки минава през това, дали по-рано, или по-късно. Но все пак ти пожелавам едни прекрасни и незабравими студентски години:) И само едно нещо да вмъкна още- самата аз започнах да се питам дали е правилно това, че се крием в най-трудните си моменти и така хората ги свикваш погрешно, като им се покажеш направо успял и щастлив. И те си мислят, блазе и на тая, има всичко, а не са видели моментите, през които си преминал, за да имаш това, което имаш, не са видели сълзите ти и борбата, която си водил.
3
1